За нивото на “подслушване” в България за периода 2010-2014г.

IMG 20141218 152536 300x225 За нивото на “подслушване” в България за периода 2010 2014г.На 18. декември Фондация „Четиринадесети януари“ представи резултата от своето 4-годишно наблюдение и анализ за разрешаването на специални разузнавателни средства и достъп до трафични данни в България(включително в сравнение с други държави) за периода 2010-2014г.

Някои изводи от наблюдението:

Законови проблеми:

  1. Съществуват законови неясноти, които позволяват деформиране на статистиката в ущърб на гражданите:

    • В чл. 159 от НПК, както констатира и парламентарната комисия за контрол на СРС (през 2011г.), се позволява да се заобиколи контролния механизъм, предвиден в Закона за електронните съобщения при искане на разрешение за достъп до тези данни. Достъпът до трафични данни по този член драстично е нараснал през последните години и достига до половината от общия брой достъпи;

    • В т.нар. разрешения за продължаване на СРС не е достатъчно ясно направено разграничение между старо и ново разрешение, което изкривява статистиката на разрешените СРС до 25%. Най-общо казано – ако са събрани никакви данни или ако трябва да бъдат събрани допълнителни данни, годни за доказателство в съда или за нуждите на следствието. В двата случая обаче това би могло да бъде третирано и отчетено като ново разрешение;

    • Разбира се, трябва да споменем и въпроса за статистиката за разрешенията, които министърът на МВР може да издава, по силата на чл. 18 от ЗСРС. Поради предварителния характер на тези разрешения, достъп до трафични данни и употреба на СРС може да се извършва и без съдебно разрешение за 24 часа, където възникват въпроси за статистиката на тези разрешения и унищожаването на събраните данни;

Съдебна практика:

  1. Съдиите са затруднени при воденето на регистри и отчетност за издаваните от тях разрешения по отношение на ефективността, съхранението и унищожаването на информацията от употребата на СРС и достъпа до трафични данни поради неизяснената юридическа практика и различните информационни системи в отделните съдилища.

  2. При проведените разговори (интервюта) с наказателни съдии и експерти-юристи, установихме, че съществува и достатъчно голяма група на отказани разрешения за СРС или достъп до трафични данни, които не са отчетени, защото са били отказани неофициално, след неофициално искане;

  3. Очевиден проблем е и липсата на стандарт при предоставянето на информацията, както по отношение на начина на събиране, обработка и съхранени на информацията, така и по отношение на формата, в който е предоставяне при поискване. Притеснителен е и фактът, че при еднотипно запитване, някои съдилища предоставят значително различни данни към нас и към държавните институции:

    • Не всички съдилища съхраняват еднотипна информация, в пълния, поискан от нас обем и вид, въпреки, че данните, които някои съдилища не съхраняват, са от съществено значение за определяне на качеството при ползването на тази крайна мярка, например за СРС-тата или достъпа до трафични данни, използвани като ВДС и довели до присъди;
    • При предоставяне на данните се допускат съществени и необясними грешки в бройките, които засягат стотици физически лица, в рамките на само една календарна година;
    • Не е маловажно и това, че предоставените данни в огромния процент са необработваеми и почти негодни за вторична употреба (най-често това са сканирани документи, вместо да би бъдат изпратени файлове с обработваеми таблици);
    • Малка, но не без значение е и групата на ирационалните откази за достъп до обществена информация, без никакво логично или законово основание.

Негативни тенденции при статистическите данни, които установихме в процеса на наблюдение:

  1. Официално отчетените и събраните от нас, по ЗДОИ данни сочат устойчиво високи нива на употреба на СРС и достъп до трафични данни със съвсем лека тенденция към спад. Спадът обаче е относителен, защото данните могат съществено да се променят ако се отчетат по по-лошия за обществото манипулативен сценарий (чрез „продължения“ за СРС и по чл. 159 от НПК), описан в началото;

  2. Нивата на прилагане на тази крайна мярка на вмешателство в личния живот на гражданите са изключително високи на глава от населението, въпреки лекото занижаване в края на наблюдавания период:

    • сравнено с други страни, ние сме далеч от положителните примери на развити демокрации и близо до стойности на страни като Русия;

  3. Много ниска ефективност:

    • От една страна, броят на използваните СРС и на достъпа до трафични данни остава трайно много висок, от друга страна, тяхната ефективност в съдебната фаза е много ниска, като:

      • От 100% разрешени и приложени СРС, само 6.92% са годни ВДС;

      • От всички приложени СРС, само 2.31% са стигнали до осъдителна присъда;

      • От всички СРС влезнали в съда, около 34% са завършили с присъда;

      • От 100% разрешен достъп до трафични данни, само 0.06% са годни ВДС;

      • От всички разрешения за достъп до трафични данни, само 9.19% са завършили с присъда;

  4. Не всички съдилища, компетентни да издават разрешения за достъп до трафични данни, водят и могат да предоставят статистика за броя физически лица, засегнати от разрешенията за достъп. Тоест, част от данните дори не съществуват в момента, а трябва допълнително да бъдат изчислявани.

    • Това от една страна пречи да се измери цялостният социален ефект;

    • От друга страна, затруднена е и статистиката при ефективността на тази мярка в съдебното производство.

    • Очевидно, съществуват проблеми в статистическите служби на съда.

Това са основните изводи от наблюдението, обхванало периода 2010-2013, осъществено от фондация “Четиринадесети януари”. Подробности може да прочетете в самия доклад, а таблици с данните могат да Ви бъдат предоставени при поискване.

Може да се запознаете и с презентацията, подготвена по данни от доклада.

Фондация “Четиринадесети януари”

retweet За нивото на “подслушване” в България за периода 2010 2014г.